Атанас Буров 10

Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров през 1947 г., без съкращения и редактиране.

За сладката болка на властта, за Мара Белчева и за рицаря генерал Рачо Петров

(Продължение от Банкерът-дипломат Атанас Буров (8))

В Бургас блокадата се проваля. Но все пак военните успяват да спрат един турски кораб, по-точно казано гемия, в която за очи била натоварена царевица, а долу, в трюма - момичета. Тридесет и две момичета. Това ще да е бил малък търговски кораб, който обслужва пристанищата Варна - Бургас - Цариград и е пренасял храни. В трюма му, казах, намират тези момичета и между тях Иваничка. Турчинът - капитан на кораба, бил разбран човек. Той казал: “Аз съм търговец,. Аз търся работа. Хора ли ще возя, жито ли ще возя, царевица ли ще товаря - за мене е все едно. Каквото ми дадат, това товаря, стига да се плати предварително.

Свалят го на брега и му показват хората, които са били арестувани от войниците като търговци на бели робини. Той, турчинът, както казах, мъдър и сериозен търговец, посочва двама. Ето тези ми предплатиха двойно, те натовариха момичетата в два часа през нощта. Аз нямам вина.

Свалят момичетата. Пущат турчина да си отиде. И тогава започва метлата на Рачо Петров като министър на вътрешните работи, като министър-председател. С един замах уволнява всички полицейски агенти, криминални и политически, сменя всички стражари до един, а полицейските пристави (началници) разжалва и праща на разпити и при полицейските, и при военните следователи. Задържа временно - забележи това, господин Памукчиев - само полицейските следователи…

- Защо тях?

- Ще разбереш. Отвори сега още една бутилка червено да подкрепим душата, да освежим гърлото, защото пресъхна.

Отварям нова бутилка сухиндолско вино. Пием и говорим.

- Господин Буров, а защо има такъв слух за Рачо Петров, че жена му издействувала чиновете, пагоните, звездичките.

Слухът разказан от Ст. Цанев е следния:

“Танцува князът на един бал в двореца с шармантната Султана Рачо Петрова и усул-усул я отвежда в покоите си.

И в най-сюблимния момент на вратата се чука. “Кой там?” - пита князът. - “Капитан Рачо Петров!” - “Разрешете да вляза, Ваше Височество!” - “Не разрешавам, капитан Петров!” - “Отворете, инак ще изкъртя вратата!” - “Свободен сте, майор Петров!” И Рачо си отива.

Обаче след десет минути Рачо пак чука. Фердинанд направо вика: “Свободен сте, подполковник Петров!” След десет минути Рачо пак чука. “Свободен сте, полковник Петров!” След десет минути Рачо пак чука…

И тъй, чука Рачо, чука, докато стане Рачо генерал.”

- Защо ли? Защото в България всеки умен и способен човек бива обруган: И осквернен, и очернен. Не пожалиха дори Иван Вазов. Той има един несполучлив брак - с Анита Болярска от Русе.

Ожени се за нея, без да поразпита в Русе коя е тя и какво представлява родът й.

Човек коза да купи, пита дали е млечна и добра.

Крава да вземе на пазара, пак разпитва каква е, боде ли, дава ли мляко, тегли ли колата.

А човек като Иван Вазов жена взема за цял живот и не разпитва за рода й.

А родът господин Памукчиев, е основата на всичко. Аз, ако стана човек - прославям рода си. Рачо Петров възвеличи своя род и си направи паметник в Шумен. Даде пари и се построи военният клуб на казармената улица.

Рачо Петров единствен в миналото, единствен след развода на Иван Вазов го среща насред София, сваля фуражка, хваща ръката му, целува я и казва високо пред всички:

- Господин Вазов, аз се гордея страшно много с вас. Защото вие сега показахте, че сте велик и достоен българин. Вие не търпите жената, която сте обичали и която мразите сега. Вие намерихте сили и кураж да я изгоните. Бих изгонил и аз моята чума от къщи, ако не бяха тези три деца. Защото знам, че утре тя пак ще си прави кефа, а децата ми ще страдат. Защо са виновни те да страдат. По-добре да страдам аз.”

И му целува два пъти ръка и си отива.

Тоя човек - с него ние си говорехме по цели нощи - страдаше от жена си, но я търпеше, защото друг е командваше и друг му слагаше пагоните, и звездичките. И той живееше с жена му.

Рачо Петров намери сили и също се разведе, но много късно. Той ми разказа една нощ.

“Аз обичах само една жена истински през целия си живот - Мара Белчева. Жена си никога не съм обичал истински. Тя бе уруспия по душа, курве, зле възпитана от баба си Султана, която е била някога в харема на турските султани и от там е усвоила покварата на жените-одалистки, на жените за любов - “гюзде”. Първата брачна нощ с моята Султана аз прекарах в Тулча (в Източна Румъния), в семейството на тъста си Хаджи Минкович. Там бе и бабата на моята Султана - баба Султана Хаджи Минкович, чифликчийката. Като избягала от харема в Цариград през 1829 г., когато Дибич Забалкански превзема Одрин, тя отмъква цяла торба с брилянти, диаманти, злато и бижута. Качва се на един кораб на пристанището и той я отвежда в Русия - бил руски кораб… Оттам се прибира в Тулча и баща й накупува имоти, земя, гори, сувати (пасища). Стават най-богатите хора. Аз бях оженен за моята Султана от баща си, от майка си, от дядо си Петър. Те искаха да се сродят с най-богатите българи в Добруджа и ни сродиха. Първата брачна нощ реших да се покажа мъж на място. Предварително дадох пет звонка, пет наполеона, на една много млада и хубава братовчедка на моята Султана, която също се наричаше Султана, но бе разведена. И плачеше за туй. Плачеше та две не виждаше. Аз й хвърлих една люта ...бан, по шуменски, и се облекчих, подготвих се за среща с моята Султана, защото ние, мъжете, - каза ми той тогава на Гара Белово, - ние се излагаме пред жените си в първата брачна нощ. Ние още в първия миг, с допирането и свършваме заряда. Изстрелваме шрапнела и край. Жената чака, а ти се мъчиш над нея. Не, така не! През първата нощ аз дадох такава хубава работа, че после, като узнах резултата, можех да се възгордея. Дадох на една слугиня, слугинята на баба Султана Елка, два наполеона и казах: “Моля те, чуй какво ще каже жена ми на баба си.”

Тя прие.

Взе наполеоните и каза:

- Ще ви доложа всички. Но чух - каза, - че другата, братовчедка й Султана, страшно се хвали с вас и казва, че само вие сте мъж…

Аз се засмях.

И повярвай ми, господин Буров, същата нощ, натеглих и слугинята и баба Султана… Аз след първата атака на жена си, след първия щурм, я оставих да се измие, и да се изкъпе. Те имаха модерна баня в къщата си, а аз отидох в моята стая. И Султана, моята жена Султана, минава първо през стаята на баба си (преди да отиде в банята) и й казва: “Бабо, такава ..бън ми хвърли, че ми пръсна замбата… Три дни и три нощи няма да мога да седна на задника”. А бабата казва: “Ето това е мъж. Изцеждай му тестисите до край, скъпо мое дете, за да ти бъде верен и да те обича”.

Бабата е възпитавала внучките си по цариградски. И не криела нищо от тях. Тази братовчедка на моята Султана, с която се любихме преди моя щурм, е спала с княз Батемберг в 1879 г., пътувала с него от Варна до Русе и от Русе до София. Но той скоро е зарязва и си намира друга.Тези братовчедки на моята Султана до една се омъжиха за най-богатите хора и станаха чифликчийки. Аз като мъж на Султана наследих девет чифлика. Жена ми бе любимка на баба си Султана.”

- Господин Буров, защо всички казват, че през нощта, когато Рачо Петров умрял във вилата си на Гара Белово, поповете са заварили двама ви - вас и Султана Рачо Петрова, жената, с която е бил разведен. Какво сте търсели там?

- Кой ви го каза?

- Генерал Никола Недев, генерал Никола Стойчев, командирът на Втора армия в Пловдив през 1942 г. Вие сте били там, на Гара Белово, във вилата на Рачо Петров.

- Аз отидох по-късно. За погребението. Но да ви кажа още нещо, господин Памукчиев, да го знаете вие… Единствената истинска любов на Рачо Петров е била Мара Белчева. Вашата съгражданка, вашата севлиевка.

През 1901 г. когато Рачо Петров намира слугинчето й Иваничка, девойчето от Вакарел, нейната любимка, тя поканва Рачо Петров в дома си на улица “Цар Иван Шишман”, да му благодари. Никой в София дотогава не е могъл да се похвали, че я е имал.

Никой мъж не е могъл да докаже, че е бил приет от нея.

А тогава Мара Белчева казва на Рачо Петров:

- Моля ви, елате у дома в шест часа, очаквам ви.

Той не вярва на ушите си, но се облича в парадната си униформа и взема златната си сабя (имал е златна сабя тогава, подарък от дядо му Петър). Сяда в каляската и отива. Каляската му е запрегната с шест бели коня.

Спира пред дома на Мара Белчева, но не скришом, не мълчаливо като крадец, а тържествено, като гостенин от голямото доброутро. Тя, Мара Белчева, излиза с Иваничка да го посрещне. Иваничка му целува ръка, а той целува Мара Белчева пред всички съседи по устните - нещо недопустимо в София тогава. Жените са се целували само по челата или по косата. А тя му подава устните си, прегръща го и го вкарва в къщи.

“Влязох - разказва ми той в Белово - влязох в един будоар, в една приказна стая, цялата в зеленикава светлина. Вътре в къщата бяха само те - Иваничка и Мара Белчева. По едно време Иваничка изчезна, останахме само двама. И Мара се появи с една бяла рокля, прозрачна, та се виждаше тялото й през нея. И аз, покорен, победен, паднах в краката й и прегърнах коленете й. Тя ме изправи, целуна ме и каза:

- Аз не съм имала любов, не съм имала истинска любов, не съм имала любовник. С мъжа ми ме свързаха мои роднини - той по-стар от мене. А съм обичала само един мъж - Алеко, когото убиха в Радилово. Но той не ме усети, не ме почувствува като жена. За пръв път идвам сама при мъжа, който ме харесва и ми доказа, че е мъж. Той направи всичко за мене и аз ще му дам всичко.”

И започват, господин Памукчиев , една любов, започва едно велико тайнство, което се нарича чиста и свята любов… От тази нощ нататък генерал Рачо Петров е мислил само за нея. Искал е да се разведе и да се ожени за нея. Но го вика Фердинанд и му казва направо:

- Ако ти се събереш още веднъж с моята придворна дама, госпожа Мара Белчева, ще те последва участта на Стефан Стамболов (убит с 15 дълбоки рани в главата и с отрязани ръце). Ще обвиня битият от тебе Гендович, че той те убил, защото ти си го бил унизил пред жена му, пред децата му, пред роднините му. Избил си и четири зъба на жена му с един юмрук. Аз с възможностите, които имам, ще те разоря, ще те унищожа…

- И аз тогава - каза ми Рачо Петров - го попитах: “Това искане Ваше ли е, Ваше Височество, или е молба на жена ми.”

- Това е моя лична заповед - каза Фердинанд. - И вие трябва да знаете, че в моя периметър не позволявам на друг да се меси.

Какво е искал да каже Фердинанд, не ми е все още ясно, но аз попитах Рачо Петров: Господин генерал, а защо вие не му казахте тогава, когато той ви говореше тава нещо, че и той се меси във вашия личен периметър?”

- Аз го попитах - каза ми генералът. - Но той нагло ми отговори: “Защото аз съм господарят тук и само аз не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси. После генералът приел съдбата си, дела си, присъдата си и след време се разведе с жена си. Това бе развод и с кариерата му в двореца и във Военното министерство.

- Кога стана това?

- През 1906 г. На 5 май 1903 г. генерал Рачо Петров наново съставя кабинет, като си запазва поста министър на външните работи. А министър на вътрешните работи е Димитър Петков (убит на 11 март 1907 г. като министър-председател).

През 1906 г. Султана Рачо Петрова се преселва окончателно в двореца Враня, като първа придворна дама и изтласква от там Мара Белчева, която до тогава била първа дама. Мара остава като възпитателка на царските деца, като тяхна майка, а Султана дели леглото с Фердинанд.

Цяла София облажаваше Султана, господин Памукчиев. Тогава именно баба й Султана почина на 106 години, като й остави целия си имот. Султана се възгордя, обяви, че не иска да живее повече с мъжа си, генерал Рачо Петров, и тръгна официално, публично на приемите с Фердинанд.

Една нощ на един прием в Софийския дворец, в Червения салон, Рачо Петров я срещна, хваната под ръка с Фердинанд, и му казва:

- Нима сте още тук?

- Защо?

- Смятам, че мястото ви повече не е тук - нито в правителството, нито в армията.

И се плясва по задника, с други думи, “омитай си крушите, да те няма”.

Той казва един виц, една хаплива шега и я забожда здравата. Тя подскача. Тя губи нерви. Тя изпада в ярост и в истерия.

Рачо се оттегля. Отива в Министерския съвет и дава заповед на министъра на народната просвета д-р Иван Шишман да събере всички неизползвани средства от цялото министерство, да прибере всички пари от окръжните училищни инспекции и да хвърли в строежа на Народния театър. Доставят завеси, доставят столове, доставят бои и лакове от Европа и правят театър с невероятен разкош.

Нашият Народен театър дължи толкова много на Рачо Петров, колкото на никого другиго. Рачо хвърля в градежа му даже собствените си два милиона, спечелени от един търг за строеж на железница. Дава две трети от своята заплата само и само да увлече дарители, но дарители няма. Дава златния си часовник - пак никой не помага. А вътре в театъра кипи, ври - Яворов и Иван Вазов мечтаят кой да стане драматург, Вазов и Пенчо Славейков очакват да станат там директори и да посрещат младите артистки. Защото театърът господин Памукчиев, е любимото място, любимото занимание на всички крале, царе, императори и херцози. Гьоте е живял цял живот на гърба на един театър…

- Г-н Буров, кога пада точно Рачо Петров от власт? И защо?

- Падна на 22 октомври 1906 г. Запомних тази дата, защото тогава бях отишъл в Народния театър да вида как върви обзавеждането, как се поставя завесата. Дойде адютантът на генерала - ротмистър Стилянов и каза: “Моят шеф напусна двореца, подаде оставка и замина за Шумен. “Аз исках да пътувам с него за Шумен, да разгледаме родното му гнездо - село Смядово, но Рачо си бе заминал сам, като казал на жена си: “Ако те заваря в дома си, ще те разпоря - и й показал една кама, един кинжал, дълъг и остър като бръснач. - Ето - казал - с това ще те разпоря.” И заминал. Султана се пренесе в двореца при Фердинанд и стоя там, докато той се ожени повторно за Елеонора. Тя бе четири години по-дърта от него, бездетна, родена в 1860 година… Пардон г-н Памукчиев, сгреших - не четири, а една година бе по-стара от него. Тя бе… ех, като е видехме - ставахме на ятагани. Върти дупе, заплита крака и се усмихва. Усмихва се по уруспийски.

Тя искаше оран, искаше ралото на Рачо Петров, но него го нямаше вече.

Той му беше пуснал края и беше тръгнал по кабаретата да си търси клиентелата на старините.

Край